'Wo Man'

„Wo Man“ – медитативният минимализъм на Марион Дърова

09.11.2021 от Елица Матеева

Признавам си, че вече рядко танцувам, заради една квалификация по народни танци, в която неритмичността ми убедително разсейваше колегите и водещия преподавател. Тогава си казах, че заслужено ми бе отредено мястото на подозрителната персона преди 15 години в театъра на Анатолий Василиев по време на сесиите на Гротовски център. Винаги обърквах стъпките и ритъма, т.е. без да искам оказвах съпротива на системата. Тази моя натрапчива липса на усет ме разколеба да танцувам на обществени места и все пак при наличие на определени условия се случва да изгрее в мен заблудено слънцето на танца.

Позволих си следната увертюра, заради обстоятелството, че пърформансът „Wo Man“, включен в програмата на последното издание на Moving Body Festival (29.10.2021-07.11.2021) ме провокира да забравя за проблемите с ритъма и да пожелая да споделя от енергията на танцуващите тела. Магнетично хипнотизират стъпките на Марион Дърова и Мартина Апостолова!

„Wo Man“ се състои от две части: видео и танц.

Wo Man’ – кадър от прожекцията

В първата екранна част тялото е разпознаваемо като предмет. Тялото на стол и тялото на човешкото същество върху стол отразяват представата ни за нещата, но дали тази попаднала в норматива на социума представа не подлежи на промяна? Представите ни са подвластни на настоящето, в миналото и в бъдещето представите се дефинират от норматива на своето битие. И тук някъде се крие разковничето, отговорът на въпроса: ако моят пол е този пол, който се определен като такъв, благодарение на нормата и онова, което социумът предпочита като норма, дали в друг момент тялото ми няма да пожелае и да се почувства по-комфортно като нещо второ, трето или поне като насекомото Грегор Замза от произведение на Кафка?  Персоналната телесна разпознаваемост в пространството се оторизира като нещото, благодарение на свободната воля да съм „аз“ или онова „не-аз“, което излиза извън рамките на норматива. Моят субективен идеализъм е в конфликт с утвърдените нагласи. А е възможен подобен дискурс, когато наблюдаваме как телата на Марион Дърова и Мартина Апостолова се превръщат в словесен постер на възможните интерпретации по темата за тялото и пола. Марион и Мартина изписват във видеото върху телата си думи. Играта с думите е достатъчен повод за размисъл. Въпросът е: кое ни прави жени и мъже? Дали само физическите различия и факти от живота задават определенията?

В предговора си към „Безпокойствата около родовия пол“* Джудит Бътлър пише: „Ако родовият пол вече не може да се разбира като нещо, обединено посредством нормативната сексуалност, то в такъв случай съществува ли криза на родовия пол, която е специфична за обратните контексти?“ Джудит Бътлър има основание в твърдението си, че нормите спрямо пола са политизирани, като дава примери, в които реалността бива опровергавана или както се казваше в сериала „Туин Пийкс“ – „совите не са това, което са.“, т.е. Бътлър твърди, че „реалността на родовия пол също изпада в криза: започва да става неясно как да се различи реалното от нереалното.“ И настъпва момент, в който разбираме, че онова, какво смятаме за „реално“, онова, към което се обръщаме – „сякаш натурализирано знание за родовия пол, всъщност е изменчива и променлива реалност.“

‘Wo Man’. Снимка: Орлин Огнянов

Предлагам тези мисли на Бътлър към възприятията ми за „Wo Man“, защото ми се струва, че е важно да има публично преосмисляне на изследванията, които носят подобни танцови формати. Като зрител и професионален анализатор, изпитвам необходимост да дисциплинираме нашите идентификации и представи за преживяното с онова, което е било предмет на изследване. За съжаление все по-рядко се случват срещите  между публика и автор  след определено събитие, а е важно да изговаряме емоциите, да създаваме връзка с творбата, със създателите й, да споделяме общите импулси.

Във втората част е съсредоточено зрелищното ядро на пърформанса. Тук телата са като сплав, като молекула, чиито атоми са слепени в неразгадаемо единство. Конфигурацията от минималистично разположените крачки в пространството наподобяват символи, сякаш са част от мантра, чиито вибрации изпълват сцената с особена енергия. Зрителят е потопен в структурата на движението, което се повтаря с вариации на посоките, но ритъмът поддържа концентрацията в проследяването на повторяемостта. Зрителят търси доказателство, че артистите съумяват да рационализират движенията си, въпреки хипнотичната симбиоза между тяло и звукова среда. В този монотонен световъртеж от движещи се тела публиката е въвлечена в медитативната илюзия за освобождаване от границите на заобикалящото.

‘Wo Man’. Снимка: Орлин Огнянов

В едно интервю** хореографката Марион Дърова казва, че не влага никаква претенция в това, което виждаме на сцената, за нея е достатъчно ние да присъстваме на съпреживяване между две тела, които се движат под ритъма на музика. Освен, че сме наблюдатели, ние също осъществяваме определен вид движение – докато следим какво се случва на сцената, ние също танцуваме чрез акта на проследяване на движението. Фактът, че ние сме в салона заедно с тези две тела и несъзнателно сме декларирали доверието си да сме част от тази емоция е вече някаква форма на танц. Обстоятелството, че зрителят не е напуснал залата, пространството на споделяне, вече е знак, че той се е превърнал в камера, която записва в своя мозъчен хард диск случващото се на сцената, и се идентифицира с него. Всяка идентификация е личностно творчество и интерпретация върху преживяното. Това е вторият танц, вторият филм, вторият спектакъл, който неосъзнато всеки от нас създава в себе си, докато наблюдава творбата. В случай, че този втори танц, спектакъл, филм ни е пленил, то медитативната връзка между творба и публика е постигнала резултат.

Ако съпоставим „Wo Man“ с останалите изпълнителски събития от програмата на фестивала Moving Body Festival – 2021, спокойно можем да отбележим, че проектът се открои в няколко посоки: комуникация с публиката, концепция с изведена драматургична линия, яснота по отношение на тема, идея и възможност да артикулираме смисли. Когато една творба ни привлича, когато тя ни подтиква да се завръщаме към нея-зрителят неосъзнато признава нейния смисъл и живот!

„Wo Man“
Концепция:
Марион Дърова
Звукова среда:
Александър Евтимов – Шаманчето
Мултимедия:
Стефани Райчева
С:
Мартина Апостолова и Марион Дърова
Снимки: 
Орлин Огнянов

*Бътлър, Д. 2003, Безпокойствата около родовия пол. София: Критика и хуманизъм.

** Димитрова, К. Тя си мисли, че не може да танцува: Номинираната за „Икар“ Марион Дърова от денсхола до съвременния танц. Онлайн интервю (прегледано на 8 ноември), достъпно на: https://urbn.dir.bg/thegamechangers/tya-si-misli-che-ne-mozhe-da-tantsuva-nominiranata-za-ikar-marion-darova-ot-denshola-do-savremenniya-tants

ПУБЛИКАЦИЯ ОТ Елица Матеева
Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Спектакълът получава специалната награда на журито за млад актьор (Весела Казакова) на Друмеви тетарални празници 2004. Тя e работила с ученика на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love-спектакълът гостува Берлин и в Център „Гротовски”- Понтадера (Италия). Пиесите й „От твоето тъмно цвете” и „ФЕЙСБУК” са номинирани за драматургия на Друмевите авторски прочити. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза-порнозвездата на 80-те” участва в селекциите на 4 български театрални фестивала, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. В първия й моноспектакъл е „Сега-ал(ь)бум” по текст на Евгений Гришковец се изявява като актьор-режисьор и съавтор, с него участва на ЕМТФ „Сцена на кръстопът” през 2011.
ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР

Няма коментари за показване
Коментирайте първи