„Не исках нищо, освен да се опитам да преживея самородното, което съвсем естествено напираше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно тежко?“ *
През 1990 г. хореографката Пина Бауш режисира за първи и последен път „Жалбата на императрицата“ – филм, съставен от етюди, сцени, може би измислени на случаен принцип за лаиците, но изпълнен с лекота и тъга едновременно. В този филм присъства всичко, което вероятно няма да ни се случи в досадното битие. Когато гледах етюда с един заключен лек автомобил от филма „Задължително приятно“, се сетих за „Жалба на императрицата“- нямам представа за причината, но в същината си всеки филм е повод за припомняне на друго знание, картина от миналото, събуждане към стари истории, пречупени през крехкостта на момента.
„Задължително приятно“ имаше своята първа среща с бутикова публика в рамките на последното издание на „Танцови маршрути“ в края на август във Варна. След две премиери в столицата, филмът създаден от хореографките Татяна Соколова и Яница Атанасова се превърна в един от акцентите на събитието. Искаше ми се повече зрители да споделят удоволствието от прожекцията, защото Варна е град, претендиращ с одухотворената си аудитория и с множеството си танцови школи. В условията на социална изолираност, хората, които имат потребност от изкуство, колкото и невероятно да звучи, са малцинство – общността поставя на първо място живота на материята пред живота на духа. Т.е. в подобни условия трудно се създава съвременно изкуство. Въпреки ситуацията „Задължително приятно“ е пример как артисти могат да се обединят и да творят в специфичната обстановка на социална дистанция и живот между два свята, този на обитаваните жилища и онзи, който ни приканва да напуснем кожата си. Поводът за „Задължително приятно“ е романът на Херман Хесе „Демиан“ и по-специално първа глава „Два свята“. Домът и онова извън него са мотив за пътуване към себе си, за пораждането на нови емоции и придобиването на опит от срещите с непознатото. В пространството на затвореността и сред природата Мартина Апостолова, Яна Грозданова и студенти от департамент „Театър“ на НБУ: Альона Пелня, Бетина Димитрова, Ванеса Малинова, Йоана Йорданова, Радина Камбурова превръщат телата си в медия, благодарение на която скритите демони излизат навън, заиграват се с волята ни за свобода.
„Задължително приятно“ попада в зоната на скрийнденс жанра в киното. Изключително популярни са фестивалите, посветени на скрийнденс кинематографията и това е съвсем логично, тъй като се изгражда нова комуникативна форма, в която танцът, камерата и монтажът са в основата на специфичен „метаезик“. Screendance е хибридна форма на изкуство, комбинираща хореография и камера в едно. Връзката между камерата и движещия се обект е сложно преплетена в процеса на монтаж. Екранният танц е създаден специално за камерата или екрана, където хореографията и екранната практика живеят заедно. Танцът се определя от движенията на танцьора, като включва и движението на камерата, кадрите и процеса на редактиране, в съчетание с връзката между движението и звука или отсъствието му.
Гъвкавостта на този жанр и използване на широк спектър от стилове и методи при работа с него, позволява да се изследват не само движещи се тела, но и неодушевени обекти, които придобиват екранен живот в пост продукционния процес. Мая Дерен, известна танцьорка, режисьорка и операторка, творяща в Америка в средата на ХХ век, „размива“ разликите между филм и танц и предлага обединяваща поетика на движението и образа. Тя полага основите на скрийнденс киното. Смята се, че Дерен е една от първите, които изследват тази среда чрез филма си „Проучване в хореография за камера“ през 1945 г.
В скрийнденс тялото губи своята индивидуална характеристика и се отделя от цялостния образ на хореографията, то напуска сцената, декора, костюмите и разказа. Тази способност да се осветлят определени части, като същевременно се пропускат други, които не са необходими и съществени за темата, се превръща в инструмент за разследване. Камерата е протеза и чрез нейния обектив обикновеното става необикновено. Танцуващото тяло загубва своя статус, то се преустройва чрез дигиталната техника, тя го изгражда повторно чрез трансформация. Скрийнденс е независима форма на изкуство, която съчетава танц и движение чрез езика на киното. Тъй като и двете области на изкуството са без предел, следователно този конкретен синтез има безкрайни възможности, което обаче подсказва и още една тенденция: настъпва криза при утвърдените изкуства.
Във време на онлайн общуване, да съумееш да задържиш вниманието на един зрител повече от 3-4 минути си е видимо постижение. Струва ми се, че кратките визуални форми ще се превърнат в приятно задължение, заменящо дължините на пълнометражния формат и аз като почитател на бавното екранно живеене ще си остана мохикан, уютно заредил се с голям монитор у дома, вместо прилепнала удобно в салона на киното.
Камерата на Йохан Вирт, авторската музика на Алесандро Дестефанис, монтажната работа на Стефани Райчева – без тези три компонента на цифровия наратив едва ли „Задължително приятно“ би предизвикал коментарите ми за същността на скрийнденс формата, защото танците като такива можем да усетим на сцена, чрез присъствие. Втората повърхност на манипулация е важна – тя определя, допълва, осветлява намеренията на хореографията и помага да се изгради нова среда.
Необремененият със знания за киното и за съвременния танц наблюдател би разказал „Задължително приятно“ така: момичета танцуват в апартамент, в бар, в пуст офис и сред природата, тичат по стар път, но не е ясно къде отиват, искат някъде да бъдат, вероятно не тук. Този симпатичен анонс, побиращ се върху квадратурата на кибритена кутийка е възможен отговор на смисъла на „Задължително приятно“ или поне на един от смислите му. Бих добавила, че „Задължително приятно“ е филм за статиката и динамиката на емоциите, които подтикват телата към промяна. Суетенето около едно познато пространство напряга тялото, то има нужда да напусне, да избяга от рамката. Първият кадър от филма ни въвежда в светлините на града през нощта. Вибрациите на града плавно навлизат в тялото, тялото реагира с движение, нещо в него кипи, извира. След минути телата футуристично се разсейват в пространството между мултипликациите си за живот и ритъма на електронния саунд. Настъпва ден – звук, имитиращ ударите на сърцето поглъща хоризонта, а там някъде между деня и нощта, тялото търси своята плътност, сред самотата на блокове и обезлюдени детски площадки.
Кое в „Задължително приятно“ попада в категория „красиво“? Пристрастно и „отговорно“ заявявам: всичко! Но най-важното е, че точно в този момент всеки от нас си дава сметка, че най-красивото е докосването – дефицитна валута в настоящия свят. Когато наблюдаваме едрия план на ръце и крака и няколко чаши между тях, в съзнанието изплуват контури от предишни картини на тази „валута“. Тези части от тялото се търсят, опитват сближаване, но дали това е възможно?
Посоката е падане, посоката е паралелна на гравитацията, може би това ни очаква сред пандемичния хаос, но нека поне тази посока да е лична, персонален избор. И поне този път, ако се разбиваме сред края от многоточия, парчетата да се разпилеят в „задължително приятно“ пространство!
„Бихме могли взаимно да се разбиваме; но всеки може да тълкува само себе си.“ * *
* Из „Демиан“ от Херман Хесе, изд. „Народна култура“, С., 1988
* * Из „Демиан“ от Херман Хесе, изд. „Народна култура“, С., 1988
ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР